Начало Статии ДУХЪТ НА ТЕРРА БЕСИКА

ДУХЪТ НА ТЕРРА БЕСИКА

Преди много време един мъдрец се мъчил да разгадае смисъла на живота. Както обикалял по света се случило в едно и също време на едно и също място да види няколко случки. Докато си почивал под едно дърво покрай него преминали група хора, носещи мъртвец. Видял скръбта им, той се замислил за смъртта и краят. След малко се задала нова група. Те били сватбари и се радвали на щастието на младоженците. Мъдрецът нямал време да се радва с тях, защото се задали група прокажени. Просторът се изпълнил със смрад и болка.

Отчаяние сграбчило сърцето му. Потънал в размисъл, но го стреснал детстки плач. Минавало младо семейство и жената носела младенец на ръце. В очите й светела надежда. Мъдрецът още повече се замислил.Той видял загадката на живота – смърт и болка се уравновесяват от раждане и надежда. Разбрал, че е свята земята, където може да се разгадае тази загадка.

 

            Когато слушаме тази приказка си мислим, че мъдрецът е преминал по нашите земи. Тук толкова силно са примесени вяра и отчаяние, болка и надежда. За това говорят символите на нашата земя, на Терра Бесика. Историческата църква в Батак, крепостта Цепина, читалището и църквата в Ракитово, епископската базилика Николица. Те са пропити от духа на свещената Терра Бесика.

            Няма човек в България, който да не е чувал за Батак. Той е символът на жертвата, принесена от българския народ пред олтара на свободното отечество. Там, в историческата църква на Батак през май 1876-та, ужасът и смъртта на хиляди са се превърнали в надежда и свобода за милиони българи. Днес свещениците от църквата и безименните герои са канонизирани от българската църква за светци.

            Сблъсъкът на светове и религии не е нещо ново за нашата земя. Нека си спомним за Цепина. Това е последната крепост от царството на цар Иван Шишман. Когато войската на Гази Даут паша е завладяла всичко наоколо, само Цепина се е държала девет месеца след това. Видели, че няма надежда, цепинци предали крепостта с договор, с който се покорявали на силата и приемали да разрушат крепостите в района, но запазили църквите и вярата. С този договор, подписан от пловдивския областен управител Лала Шахин паша, на селищата от Чепинско била дадена духовна автономия.Това означавало населението само да избира свещениците си, в църквите да се служи на български, а не на гръцки. Тази духовна автономия продължила точно 500 години – от 1373 г., белязана с падането на Цепина до 1873 г., когато е осветена ракитовската църква „Св. Неделя” от българския пловдивски митрополит Панарет. Има ли друго място в България, където през най-тежките векове да е съхранена 500 години духовна автономия?

            Има ли друго място в България, където кмет мюсюлманин да е водил три години преписка и борба, да е стигнал чак до Високата порта на Османската империя, за да издейства правото да се построи църква за християните от неговото селище? Този кмет е Юсеин Афузът от Ракитово, който през 1857 г. изпраща искане до областната управа в Пазарджик да се построи църква в селото. Тогава в пазарджишката управа е и краеведът Стефан Захариев. Той помага искането да стигне до Високата порта. След три години Министърът на външните работи и вероизповеданията на Османската империя одобрява искането и в Ракитово може да се построи църква. Кметът Юсеин Афузът подарява градината си, заместник-кметът Карамусов дарява пари за материали, мюсюлмани и християни даряват кой каквото може и заедно с доброволен труд построяват църквата, която отваря врати през март 1861 г. Днес, 150 години по-късно, църквата е точно такава, каквато е построена тогава. За разлика от построената малко преди това каменска църква „Св. Троица” тя не е разрушавана никога. И кой да я разруши, след като християни и мюсюлмани са я построили заедно? Тя не е вкопана в земята, както църквите в Разложко. Това е още едно свидетелство, че хората тук са имали съхранена чиста вяра в сърцата си, независимо от превратностите на съдбата. Тази църква е материален израз на рядко срещана толерантност. Но може ли да бъде друго в една земя, която се е наричала Терра Бесика – Земя на вярващите?

            Като шега звучи фактът, че първите театрални постановки в Ракитово са се играли в ... джамията! Но е истина. През 1913 г. сградата на старата джамия е подарена за читалище. Колко ли странно са се чувствали християни и мюсюлмани, дошли да се поклонят заедно пред олтара на таланта в този нов духовен храм? Днес на това място е новата сграда на читалище „Будилник”, построена пак с дарения. А пред сградата е паметникът на мъжете от Ракитово, загинали за България в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Един уникален паметник на толерантността, на който са изписани едно до друго имената на българи-християни, българи-мюсюлмани, армъни и роми.

            Тук сякаш времето се мени, но духът на преклонение пред чистата вяра остава. Колко ли мъдрост се иска, за да можеш да почиташ и уважаваш другия, различния от теб, колкото теб самия? Да си спомним отново Юсеин Афузът. Единият му син тръгва да става хаджия, но не се завръща от поклонението до Мека. Сигурно мъката му е била голяма и времето е спряло в този миг за него. Но той отново взема мъдро решение. През 1872 г. дарява средства за построяване на Часовниковата кула в Ракитово. Механизъм като този на майстора Цурев от Батак започва да отброява секундите, минутите и часовете и времето пак поема своя ход. Да слушат звъна на часовниковата камбана млади и стари, християни и мюсюлмани, да благославят и да тачат паметта на непрежалимия син. Мъдър в радостта, мъдър в болката... Сигурно тогава са го нарекли Афуз – Мъдрец.

            Вярата е донесла много радост, но и много болка на хората, живеещи в този край. Затова един от най-силните символи на Терра Бесика е раннохристиянската базилика Николица край Ракитово. Нейната сила идва от мъдростта на промяната и неизменността, събрани в едно. Променяйки името и формата, да опазиш същността. На това място хората, с помощта напевеца Орфей и на християнския мъдрец и светец Никита Ремесиански, са показали как една и съща вяра прозира под дрехата на различни религии. Най-древната религия на бесите става орфизъм, орфизмът става християнство, християнството живее заедно с мюсюлманство. Тук може би са звучали езически химни, тук вероятно е четена Библия Бесика. В двора е имало погребения, а в базиликата са кръщавани бебета. Година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие...

            Кой ли е бил онзи мъдрец, който се е опитал да разгадае загадката на живота? Дали е посетил Терра Бесика – Земята на вярващите? Днес повечето символи на тази свещена земя са руини, покрити с праха на времето. Имаме ли сили да повдигнем булото на миналото, имаме ли достатъчно вяра за настоящето, имаме ли надежда за бъдещето?

Реклама
Банер